**Случайно чувам тези думи.**

**Виждам тази реклама.**

**Вдигам очи и за първи път от много, много време нещо приковава вниманието ми толкова силно.**

**В очите ми се появяват сълзи.**




>_„А когато не играех волейбол, мислех за волейбол.“_



Това бях аз.

В ушите ми кънтят отново и отново тези думи.

В главата ми изплуват спомени. Появява се усмивка и още повече се просълзявам. Има и други деца, които изпитват онова, което аз съм преживявала.

Емоции, мечти, надежди.

Всичко голямо започва, докато си малък. И още тогава, докато си малък, всеки избор е важен….

Започвам да пиша този текст, това обръщение или пък тази лична изповед (както искате го наречете) насочена към всяко едно малко хлапе, а и към вас – порасналите. Пиша първите редове точно на 15 септември. Усмихвам се с умиление към ученическите години. Знаете ли защо?

Просто е.

Всичко започна именно там. В училище.

## **Шампионите тръгват от училище.**

Под този надслов беше първото ми състезание в живота по лека атлетика на 11 май 2007 година.

При първото си участие в ученическата олимпиада Globul Start в Стара Загора -  бях шампионка.

Разбрах, че ще участвам ден преди състезанието.

Спомням си думите ми към майка ми по телефона след края на състезанието: „На всички дисциплини съм първа, но не знам на кое място съм…“

Все още не бях се научила да вярвам в себе си. Да вярвам, че мога да бъда шампион.

Няколко месеца по-късно, на 29 септември - на рождения ден на баща ми, участвах в националната ученическа олимпиада. Не бях сред призьорите. Но никога няма да забравя човека, който показа на мен и на другите деца, първите стъпки в леката атлетика.

Ивет ЛАЛОВА.

Още настръхвам, когато се сетя.

Пазя си фланелката с автограф от Ивет повече от 17 години. Поизбеляла, на места леко скъсана, но толкова, толкова ценна за мен.

От там започна всичко.

Оттогава изминаха много прекрасни години.

Имам щастието години след онзи 29 септември, да познавам Ивет. Благодарение на професията ми, която сбъдна толкова детски мечти! Но за това след малко…

И да, шампионите тръгват от училище. И мечтите се сбъдват – тогава, когато слушаш сърцето си и си готов да вложиш много, много труд!

## **Казвам се Станимира Атанасова.**

На 27 години съм и работя като спортен журналист в bTV. Често се шегувам, че моите стъпки в професията започнаха преди повече от 16-17 години. Тренирала съм лека атлетика и волейбол. Всъщност волейболът беше спортът, който изцяло спечели сърцето ми. С него се запознахме, когато бях на 10. Връщам се към годините, в които ставах и лягах с мисълта за любимата игра.

Мислех само за това.

На моменти сигурно беше леко налудничаво.

Сигурно и изглеждах по този начин.


Мислех само за това.

За мечтата.

„Не питай за цената на мечтата…“, пише в едно свое стихотворение алпинистът Людмил Янков, посветено на Христо Проданов.

## **Аз съм едно от тези деца, които сбъднаха мечтата.**

Та, за мен всичко в тази професия започна през вече далечната 2006-а година покрай мъжкия национален отбор по волейбол, който стана трети в света. Бях от онези деца, които след световното първенство през 2006, тази игра категорично ги беше завладяла.

Ставах и лягах с мисълта за играта.

Изчаквах вкъщи да се прочетат всички вестници, за да си изрязвам всичко за волейбола. Бях превърнала една тетрадка в импровизирана книжка. Независимо по кое време на денонощието играеше отбора, не пропусках нито един мач. Бях толкова вглъбена, че следях всичко, четях всичко и мисля, че още тогава подсъзнателно съм направила своя избор.

От Стара Загора съм, но в онези години там нямаше отбор по волейбол. Започнах да тренирам в Казанлък. Пътувах до там – или с треньорката ми Лариса Китипова, или с маршрутка. Често спестявах джобните си, за да имам пари, ако се наложи да пътувам с маршрутка (4 лева струваше билета). Животът ми изцяло се промени – в много дълги периоди от време пропусках празници, почивни дни, излизах рано и се прибирах много късно. Това беше в продължение на доста години. Беше много трудно, имаше периоди, в които не издържах, но бях дала дума пред семейството си, че искам да тренирам там. Нямаше как да се откажа и да покажа, че съм нямала волята да успея. Спортът ме научи да бъда шампион, да искам да съм шампион. Да искам да съм по-добра, най-вече от себе си. Научи ме да намирам винаги начин, да не се отказвам.


## **Когато не играех волейбол, мислех за волейбол.**

На 17 спрях с волейбола. 

Трудно решение, едно от най-трудните в живота ми. Причините са като на много подрастващи. Но въпреки, че се разделих много трудно и емоционално с волейбола, той и до ден днешен остава голямата ми любов.

Години по-късно, след като не реализирах мечтата си да стана професионална спортистка, минала през емоциите на разочарованието и желанието да нямам нищо общо със спорта - разбрах, че трудно ще избягам от него. Вярвам, че този текст ще го четат и много деца, които в момента са точно като мен. Лутат се, не знаят дали ще станат спортисти, чувстват се дори на моменти, че някой не им е дал достатъчно шанс. Такива, които се съмняват в своите качества, които имат усещането, че са изгубили толкова много време – а всъщност няма да сбъднат голямата си мечта..., а именно да станат професионални спортисти. Прочетете онова, което аз имам да ви кажа. Възможно е да помогне на някого от вас. Да, днес работя в една от най-големите медии в България. Но някога имах мечти, които в детската ми главичка изглеждаха невъзможни. Изглеждаха налудничави. Виждала съм недоверието в очитена хората, чувала съм, че това „не е за мен“.

Не се отказах. Не се отказах да слушам сърцето си.

## **Спомням си…**

Беше месец май. Май през 2008-а година.

Из между медалите, които печелеше отбора и малко преди Олимпийските игри в Пекин, българският Тренто, начело с Матей Казийски и Владимир Николов - покориха върха в Италия. Тайничко се надявах някой ден да изпитам тези емоции и вълнения – на живо. От тогава се промениха много неща в българския волейбол. Въпреки това, 15 години по-късно Казийски и Николов отново бяха на финал. Тренто срещу Лубе Чивитанова.

38-годишният Матей срещу 19-годишния, изключителен талант – Александър Николов, синът на Владимир Николов. Двама българи на финал в най-силното волейболно първенство. Двама българи лидери на отборите си. И по подобие на 2008-а, Казийски отново стана шампион на Италия. За пети път с екипа на Тренто и не само – всичките шампионски титли на отбора, са с него. Матей, който на 38-годишна възраст беше избран за MVP във финалния мач. Матей, който два часа след триумфа, раздаваше автографи, без да откаже на нито един човек, защото в Тренто, той е обожаван. Наблюдавах всичко това на метри от него. Изпитах емоциите, вълнението и чувството на гордост, които дълго след това остават.

Та, да. Това е история за една детска, наивна мечта, която се сбъдна на 17-и май 2023 година.

След онази вечер дълго не успях да заспя. Мислих си много дълго за детето, което толкова смело мечтаеше, но и много се страхуваше. Любовта към играта обаче беше по-силна. Плаках.Осъзнавах, че съм била на място, преживяла съм емоция, за която десетки са мечтали.

Но се случи на мен. Аз бях там.

В един момент след всички емоции се усмихнах. Сетих се за всички пъти, в които хората са ме питали откога се занимавам със спортна журналистика.

Отговорът беше един – от дете! Първите си стъпки в професията бях направила още като дете. А официалните… те дойдоха по-късно. Впърви курс по време на Европейското първенство по волейбол за мъже през 2015 година. Тогава за първи път влязох в ролята на стажант-репортер за един сайт.

Преминах през още няколко места, на които трупах различен опит преди да кандидатствам за стаж в bTV през 2017-а. След два месеца като стажант, телевизията ми предложи договор.

И да, удовлетворението от това, че постигаш и да достигаш до нещо, което ти се е струвало невъзможно - е едно от най-прекрасните усещания.

На 27 години връщам лентата назад. Осъзнавам, че съм била на европейски и световни първенства във волейбола, била съм на финали на европейски турнири, преживявала съм победите и загубите с българските спортисти.

Разказала съм десетки вдъхновяващи истории. Променяла съм животи чрез професията си. А те от своя страна ме променяха не по-малко. Коментирах и триумфи (те се коментират лесно) и поражения, на които хич не ти се иска точно ти да трябва да си на коментаторския стол. И ги преживявах не по-малко тежко от спортистите ни, защото за да знаеш какво е да си „в обувките на един спортист“, трябва да си бил спортист. Трябва да знаеш каква е цената на това да си атлет…

## **Мечтаех да стигна до върховете в спорта. Животът обаче беше приготвил друго за мен.**

Знаете ли… спортът и журналистиката си приличат. И на двете места има моменти, в които е изключително трудно. Има сълзи, има съмнения, има моменти, в които искаш да се откажеш. Няма „работно време“. За да си по-добър, трябва да работиш повече „извънработно“. Но кажете ми, всички вие, които се откривате в тези думи – има ли как да опишете, когато стигнете до онова, за което сте мечтали? Онова, за което толкова сте се трудили. Един връх, към който толкова сте се стремили. Както спортистите помнят датите, на които са постигнали големи победи или да спечелили така жадувани титли и медали, така завинаги аз ще помня  e 30 април през тази година.

Най-добър млад спортен репортер в света за 2023 година в раздел "Broadcasting".

Спечелих тази титла. Получих огромно признание от Международната асоциация на спортните журналисти (AIPS). И дори месеци след церемонията в Испания - не, не мога да опиша емоциите си. Те се преживяват само със сърцето. Не знам дали някога ще разкажа по-силна история от „Писмо до ТЕБ“.


Историята на Персиян Еленков и Светлин Цонев. Бях отличена за историята на Персиян. Изповедта на един от най-добрите български баскетболисти на колички. Преди 6 години той едва оцелява в катастрофа, като губи крака си, но благодарение на вещата намеса на неизвестен мъж, който му оказва първа помощ на магистралата, днес живее втори живот.В "Писмо до теб" Персиян Еленков търси своя спасител и го моли да се покаже, за да се срещнат и да му благодари. И го открихме. Заедно.

Светлин Цонев.

История за магията на живота, който си мислиш, че току що е свършил, а той започва отначало... История, която доказва, че животът е чудо! Такава история те „намира“ веднъж в живота. И след това те променя завинаги! Щастлива съм, че името на България стои най-високо в категорията за млади репортери.

Днес искам да напиша писмо до малката Станимира. И искам да й кажа:

## **„Да, мечтите се сбъдват. Вярвай.“**


Станимира Атанасова-01.JPG

Станимира Атанасова-02.JPG

Станимира Атанасова-03.JPG

Станимира Атанасова-04.JPG

Станимира Атанасова-05.JPG

Станимира Атанасова-06.JPG

Станимира Атанасова-07.JPG

Станимира Атанасова-08.JPG

Станимира Атанасова-09.JPG

Станимира Атанасова-10.JPG

Станимира Атанасова-11.JPG

Станимира Атанасова-12.JPG

Станимира Атанасова-13.JPG

Станимира Атанасова-14.JPG

Станимира Атанасова-15.JPG

Станимира Атанасова-16.JPG

Станимира Атанасова-17.JPG

Станимира Атанасова-18.JPG

Станимира Атанасова-19.JPG

Станимира Атанасова-20.JPG

Станимира Атанасова-21.JPG

Станимира Атанасова-22.JPG

Станимира Атанасова-23.JPG

Станимира Атанасова-24.JPG

Станимира Атанасова-25.JPG

Станимира Атанасова-26.JPG

Станимира Атанасова-27.JPG

Станимира Атанасова-28.JPG

Станимира Атанасова-29.JPG

Станимира Атанасова-30.JPG

Станимира Атанасова-31.JPG

Станимира Атанасова-32.JPG

Станимира Атанасова-33.JPG

Станимира Атанасова-34.JPG

Станимира Атанасова-35.JPG

Станимира Атанасова-36.JPG

Станимира Атанасова-37.JPG

Станимира Атанасова-38.JPG

Станимира Атанасова-39.JPG

Станимира Атанасова-40.JPG

Станимира Атанасова-41.JPG

Станимира Атанасова-42.JPG

Станимира Атанасова-43.JPG

Станимира Атанасова-44.JPG

Станимира Атанасова-45.JPG

Станимира Атанасова-46.JPG

Станимира Атанасова-47.JPG

Станимира Атанасова, Тренто, Италия

large_Станимира Атанасова.jpg

medium_Станимира Атанасова.jpg

small_Станимира Атанасова.jpg

thumbnail_Станимира Атанасова.jpg

Станимира Атанасова.jpg

„Всеки избор е важен. Аз избрах волейбола. А, когато не играех волейбол, мислех за волейбол. Докато закусвах, докато четях, докато рисувах, докато ми казваха, че не е за мен…“

Истории от и за феновете

Всеки избор е важен